Бариерата

(Посвещава се на Charlotte LG ❤)

ПРОЛОГ

Всичко започна в 15 часа през един горещ юлски следобед. Бях задрямал кротко пред телевизора, когато това досадно домашно животно - телефонът, невъзпитано започна да звъни. След третия звън вдигнах слушалката, като наум проклех човека, който смущаваше следобедното ми спокойствие.

- Мистър Калвин?

Моментално се разсъних - повече от 7 години не бях чувал кодовото си име.

- Да - отговорих машинално.

- Обаждам се от името на Церберус. В 17 нула нула среща пред Щефансдом - човекът говореше отсечено и властно, с глас нетърпящ възражение - като военен.

Въпреки, че имам железни нерви, след няколко минути ме изби студена пот. Както винаги в опасни ситуации, организмът ми реагира със закъснение - това ме е спасявало многократно. За да ми се обадят, значи се е случило нещо извънредно - въпреки, че още нямах 40 години, аз бях, така да се каже, в пенсия, и бившият ми шеф ми даде черно на бяло, че ще бъда реактивиран САМО В СЛУЧАЙ НА ВОЙНА. Изкъпах се, обръснах се, облякох се полуофициално и точно в 17:00 бях пред Щефансдом - в центъра на Виена.

Към мен се приближи красива японка и зачурулика на перфектен английски:

- Здравейте, мистър Калвин! Аз съм Наоми. Моля последвайте ме.

Въпреки, че в момента през главата ми минаваше какво ли не, машинално отбелязах, че има чудесно тяло и стройни бедра, които се очертаваха под полупрозрачната ѝ рокля. Това, разбира се, не ми попречи да огледам с периферното си зрение, дали някой не ни следи. Ако имаше такъв, го правеше доста умело, защото нищо не забелязах. След малко влязохме в черен мерцедес с дипломатически номер. До мен седеше среден на ръст мъж с атлетическо телосложение и с лисича физиономия. Той отсечено се представи:

- Полковник Пиърс.

След това включи сателитния видеотелефон, вероятно защитен от подслушване. На екрана се появи... моят бивш шеф Саундърс.

- Как сте, Калвин? - той се опита да изобрази нещо като усмивка, но това определено не му се удаде - Съжалявам, че ви развалих спокойствието, но въпросът не търпи отлагане. На прага сме на нещо, което далеч нъдхвърля обикновеното човешко мислене. И тъй като за мен Вие сте един от най-умните хора на тази планета, ще ви помоля да ни помогнете.

Неговото изказване буквално ме шокира - никога досега този човек не ме беше молил за нещо, а доколкото знам тази дума въобще не съществуваше в неговия речник. Изчаках няколко секунди и попитах:

- За какво става дума, сър?

- Съжалявам, но това ще научите след като пристигнете в Базата... - отново направи гримаса, която при добро въображение можеше да мине за усмивка и изчезна от екрана.

Пиърс нареди на шофьора да ни закара до най-близкото военно летище. Там ме чакаше изтребител “Стелт" - с антирадарно покритие и отличителни знаци на НАТО. Излетяхме веднага. Знаех, че е излишно да питам накъде, затова се опитах по уредите в кокпита да се ориентирам. Издигнахме се директно в стратосферата и поехме курс Запад-Югозапад. Летяхме с пределна скорост - над 3500 км/ч. След около 3 часа ни заредиха във въздуха, а след още 2 часа кацнахме на малко островче някъде в Тихия океан. Бяхме прелетели над 17000 км - почти половината земно кълбо. По мои изчисления бяхме на ширината на Екватора, а местното време бе около 12:00 часа.

Освен пистата нищо не подсказваше, че на този остров съществува военна база. Моментално след кацането се спуснахме заедно със самолета в подземен хангар с внушителни размери. Направи ми впечатление, че с изключение на един малък хеликоптер, бе абсолютно пуст. Само в единия край бяха струпани доста сандъци. Когато минахме покрай тях, видях по обозначенията, че вероятно съдържат електронна апаратура. Пилотът ме заведе до явно току що оборудван санитарен възел, където се освежихме. След това го последвах до един асансьор, в който нямаше абсолютно никакви бутони, освен малък син екран. Пилотът постави дланта си върху него. След няколко секунди екранът стана зелен и асансьорът потегли надолу с голяма скорост. Спуснахме се поне 200 м, а може и повече.

Когато най-после спря, пред нас се отвори масивна метална врата, а зад нея за моя изненада имаше още по-масивна врата от... стъкло. Попаднахме в широк около 5 м коридор, чиито таван светеше с почти дневна светлина. Стените му бяха от светлосиньо стъкло. В края му имаше врата от жълт стъклопласт. На входа имаше малък син екран на височината на гърдите. Пилотът ме помоли да сложа дланта си върху него. Както в асансьора, след няколко секунди екранът стана зелен и вратата се отвори.

- Аз съм дотук. Приятен ден, сър! - каза пилотът, помоли ме да му предам часовника си, мобилния телефон и всякаква друга електроника, която имам у себе си, обърна се и тръгна обратно към асансьора.

ГЛАВА 1

Коридорът в който влязох, бе зелен със светещи стени. Той бе доста дълъг – около 60 м. Докато го пресичах усетих някакво странно напрежение – имах чувството, че хиляди иглички се забиват в кожата ми. Вратата в края му се отвори сама и аз... попаднах в друг свят. Когато вратата се затвори, тя просто... се разтвори във въздуха.

Стоях на брега на огромен океан, но съдържанието му не приличаше на вода, а по скоро на някакво фосфоресциращо желе, чийто цвят се променяше плавно от син през зелен до жълт. Беше вероятно нощ, но на небето, което бе с виолетов цвят, светеха доста ярко две луни. Едната бе по-голяма и по-ярка от другата. Зад и около мен имаше странни растения, които със сигурност не бяха земни. Температурата бе около 25°C, и въздухът бе доста сух. Нищо чудно - океанът пред мен очевидно не бе от вода. Нямаше вятър и което бе най-интересно и направо плашещо - беше идеално тихо. Такава неестествена тишина, че чак се смразих. Чувах буквално как бие сърцето ми и собственото си дишане.

Усещах странна, упойваща миризма, която обаче не бе неприятна. Когато минах покрай едно от растенията, тя се усили. Но това което веднага привлече вниманието ми, бе една сграда с формата на кълбо, която се намираше на около 50 м вдясно от мен. Към нея водеше нещо като път с ширина около 4 м, постлан с еластична настилка от неизвестна материя.

В този момент някой ме повика. Буквално подскочих - звукът прозвуча като експлозия в тази абсолютна тишина. Както и очаквах, бе Саундърс. Стоеше пред сградата. Бях сигурен, че преди секунда го нямаше - просто се появи от нищото.

- Знам, че си шокиран. Но още нищо не си видял. Ела в кулата - там е контролният център.

Тръгнах с бърз ход нататък, почти тичах. Сградата бе от тъмносив метал. Не се виждаше нищо подобно на врата. Когато стигнах до него, точно пред нас стената буквално изчезна. За моя огромна изненада Саундърс беше облечен със син гащиризон. За пръв път в живота си го виждах без костюм. Направи ми знак с ръка да вляза. Влязохме, и секунда след това, стената зад нас отново се появи. Бяхме в огромна зала с почти 100 м диаметър. Стените и бяха бледозелени и излъчваха мека светлина. Те приличаха повече на стъкло, отколкото на метал. В средата и имаше почти кръгъл пулт, над 20 м в диаметър около който, бяха разположени нещо като въртящи се столове със странни форми. На пулта светеха дисплеи, каквито никога не бях виждал. Самият пулт бе някак недействителен. Когато се приближих, разбрах защо - през него се виждаше отсрещната стена - той бе нещо като холографно изображение.

Саундърс ме погледна и сякаш с поглед ми каза: “Е, какво ще кажеш” .

- За това си заслужаваше да дойда до тук - обмислях внимателно всяка дума, знаех, че шефа не обича празните приказки - Всъщност “тук” може да означава какво ли не. На Земята ли сме?

- И да и не. Това място е като този проклет пулт - то всъщност не съществува. Или ние не съществуваме тук - трудно е да се обясни. Гледал ли си “Стар Трек”? Това е нещо като холодека на “Ентърпрайз”. Гледай!

Той докосна нещо на прозрачния пулт. Изведнъж стените изчезнаха. Навсякъде около нас се простираше огромна пустиня. Той отново докосна пулта. Ефектът бе поразителен. Озовахме се във вековна гора. Точно пред нас от огромна височина падаше кристално чиста вода и се разбиваше на хиляди пръски в необятно езеро. Това беше най-красивия водопад, който бях виждал. Въздухът бе наситен с влага, дърветата ухаеха. Но нещо не беше в ред... не се чуваше никакъв звук.

- Със звука нещо не се получава - Саундърс поклати глава. Може би се е повредила апаратурата - кой знае на колко години е...

- Открихте ли енергийния източник?

- Не - със съжаление поклати глава Саундърс - вероятно е някъде отдолу, но тук понятията горе и долу са относителни.

- Имаме ли връзка с нашия свят?

- Никаква.

- А защо сме само двамата? Очаквах цял екип със специалисти...

- Ти си третия човек, който успя да премине през Бариерата.

- Каква бариера?

- Зеленият коридор. Само аз и Престън досега успяхме да го преминем.

- А той къде е?

- Изчезна...

- Как така изчезна?

- Ами ей така. Докосна нещо от другата страна на пулта и... изчезна.

- А вие откъде знаехте, че аз ще премина?

- Интуиция. Имам чувството, че бариерата пропуска само хора с изключителни умствени способности, а ти си един от тях.

Въпреки, че не съм суетен, се изчервих от удоволствие - шефът беше пословично пестелив с похвалите.

- Как можем да се върнем обратно?

- Сложно е. Трябва да възстановим първоначалния свят в който пристигна, след това да отидем по пътя там, където вратата изчезна и да поискаме силно да се появи отново. И... тя се появява.

- От колко време изследвате този... феномен?

- От три дни. Подземния хангар, който видя и пистата, не са строени от нас. Между другото този остров не съществува на нито една карта. И допреди седмица наистина не е съществувал. Точно преди осем дни го откри един сателит. Появил се е от нищото. Тук дълбочината на океана е била над 9 000 метра!

- А защо и горе няма никой?

- Ами, как да ти обясня - “обикновените” хора даже не могат да кацнат тук - получават веднага адско главоболие и ако не се махнат до няколко минути, припадат.

- А пилотът, който ме докара?

- Той докара и мен и Престън, но не можа да премине бариерата. Той вероятно е най-интелигентният пилот в НATO.

- Значи това е нещо като остров за “избрани”.

- Може и така да се каже.

- А как стои въпроса с жените?

- Жените? - Саундърс се усмихна иронично – тук те нямат никакъв шанс!

Знаех, че презира съществата, които “уринират клекнали”, както казваше понякога. Явно през тези седем години отношението му към тях не се бе променило.

- Поне логистична подкрепа нямаме ли? - попитах - Предполагам, че сте филмирали някои неща тук и сте ги изнесли горе.

- Не става - тук нашата техника не работи. Никаква електроника не може да мине през бариерата. На около 5 км от острова е закотвен самолетоносач на НАТО. А за аварийна евакуация в хангара има малък хеликоптер.

- А стари механични фотоапарати?

- Опитахме - филмите се осветяват. Няма начин да се екранира тази Бариера.

- Каква е нашата задача? - Да разберем как функционира тази проклетия (за втори път чух шефа да проклетисва - нещо, което никога не бе правил пред мен преди и знак, че е доста изнервен), да намерим енергийния ѝ източник, да открием Престън и ако можем да деблокираме Бариерата.

- Какво знаете за тази... Бариера?

- Това е съвършен филтър - пропуска само хора с много висок коефициент на интелигентност. Но най-лошото е, че почти нищо друго не пропуска - не само електроника, но даже и хранителни продукти - след бариерата всичко вече е негодно за ядене. Но най странното е, че тук човек не изпитва глад - не обърна ли внимание?

Чак сега осъзнах, че глада който изпитвах след пристигането си напълно е изчезнал. Нещо повече - чувствах се сит, спокоен и някак си доволен.

- Тук човек се чувства толкова добре, че направо не му се излиза повече - така здрав не съм бил никога! - опита се да изобрази усмивка Саундърс.

- Прав сте - от няколко години имам болки в кръста, а сега те просто изчезнаха. А какво знаете за този остров?

- Явно е изкуствен - дълбок е само около 3 000 м. Но под него не можем да спуснем никакви апарати - веднага излизат от строя и потъват - явно и там има бариера.

- А опитахте ли да я пробиете на 200-300 м под водата?

- А ти как мислиш? Никакъв шанс - под водата на около 100 м в диаметър от него не функционира нищо.

- Добре, тогава бихте ли ми обяснили как работи този пулт?

Саундърс се отпусна в едно от креслата край пулта и ми посочи съседното. Първоначално буквално потънах в него, но след това то прие формата на тялото ми и нещо като амортизатор плавно ме повдигна нагоре. Беше най-удобното кресло в което съм сядал. “Не е зле да имам едно такова във Виена” - помислих си - “Тогава едва ли ще ме боли кръстът”. Саундърс ми посочи една тъмночервена плочка и каза:

- Това е нещо като RESET бутон.

Докосна я, тя стана зелена и водопада изчезна. Около нас се простираше необятна пустиня. След това ми посочи нещо прилично на джойстик и каза:

- А с това можеш да дефинираш различни видове ландшафт - докосна го и на един малък триизмерен екран пред нас се появи картината на водопада, завъртя го и картината също се завъртя - можеш да изменяш перспективата, от която го гледаш и по този начин да местиш и твоето местоположение в тази, така да се каже - холограма. След това го натисна леко и тази картина изчезна, а се появи друга - много по-интересна - огромна площадка, настлана с гладки, почти огледални плочи. На известно разстояние се виждаше явно огромна сграда, а до нея - о, боже, това бяха със сигурност извънземни космически кораби! Саундърс усети колко ме впечатли тази картина и затова реши да я материализира.

- Ето с този бутон - посочи той една жълта плочка - картината, така да се каже, оживява.

Докосна я, тя позеленя и ние мигом се озовахме върху този космодром.

ГЛАВА 2

Изведнъж стана хладно - високо горе се виждаха красиви облаци, които скриваха слънцето. Но някъде в далечината хоризонта розовееше - може би скоро щеше да изгрее второ слънце? До ноздрите ми достигна странна миризма. Космодромът бе просто необятен. Само в една от посоките, към които се обърнах, се виждаха ниски възвишения, във всички останали посоки краят му не се виждаше.

- Наистина е впечатляващо - казах - можем ли да отидем до тази сграда?

- Разбира се. Аз вече бях там - вътре има какво ли не. Това наистина трябва да е бил космодром.

- А корабите?

- Опитах се да вляза в няколко, но без успех.

- Някакви признаци на живот?

- Никакви.

- Все пак, ако не възразявате, искам да разгледам най-близкия.

- Не възразявам.

Отблизо изглеждаше още по-внушително - грамаден обтекаем корпус от блестящ метал с дължина поне 500 м. Стоеше на яки подпори с формата на осмостен. В една от подпорите имаше нещо като асансьор. Влязохме вътре и аз докоснах синия екран с длан. Както и очаквах, той стана зелен и асансьора пое нагоре. Спря на една площадка на около 30 м височина. Отпред имаше отново син екран, но когато го докоснах, той стана червен и ме разтърси слаб електрически ток. Саундърс се усмихна:

- Тук даже и за теб входът е забранен.

Поклатих разочаровано глава и поехме надолу. Отидохме до сградата - и тя беше огромна, може би повече от 2 км дълга. Вътре приличаше донякъде на сграда на земна аерогара - имаше огромни табла и по-малки монитори, на които бяха изписани странни символи, прилични на китайски йероглифи.

- Шефе, направи ми впечатление, че до екрана на входа на кораба имаше отвор като за кредитна карта. Може би се влиза с нещо такова.

- Знам - и аз го забелязах. Но подобна карта досега не съм видял тук.

Разбира се, аз съм обиколил не повече от 1 % от тази сграда.

- А на горните етажи бяхте ли?

- Само на втория.

Сградата беше на 12 надземни нива, които можеха да минат за етажи, макар, че всеки бе висок колкото 5 земни. Освен това имаше и 3 подземни, които бяха доста интересни - в два от тях имаше нещо като метро. А в третия не можахме да влезем - и там до екрана имаше отвор за някакъв вид пропуск. Същото ни очакваше и на 12 ниво. Но на 11 ниво открихме нещо интересно - една машина която правеше пластични карти, пасващи в тези отвори. На пулта и за управление имаше доста символи идентични с тези на таблата - явно някаква чуждоземна азбука. Тогава ми хрумна, че най-близкия кораб също имаше няколко символа изписани по цялата му дължина. Саундърс ми ги донесе нарисувани на лист хартия. Набрах ги на пулта и след малко държах картата с тези символи, която може би щеше да ни отвори вратата на този кораб. И наистина, когато пъхнах картата в отвора, екрана стана зелен и част от обшивката пред нас безшумно се плъзна встрани.

ГЛАВА 3

Кабината, в която влязохме, явно бе за изравняване на налягането и дезинфекция. Преживяхме няколко неприятни мигове - последователно бяхме изложени на особен вид газ, облъчване и накрая бяхме облети със струи от пяна, която за моя изненада миришеше приятно. След като тази баня приключи, минахме през нещо като сешоар, стената пред нас се плъзна встрани и попаднахме в една капсула, която с голяма скорост ни понесе към вътрешността. След около 30 секунди спряхме, поредната стена се плъзна встрани и попаднахме вероятно в командната зала на кораба. Тя беше доста обширна, а вместо стени явно разполагаше със съвършени триизмерни екрани за външен обзор, защото около нас всичко се виждаше идеално. Саундърс безпогрешно се ориентира на пулта и откри с кой джойстик можем да приближаваме и отдалечаваме образа. Качеството беше поразително - можеше да разгледаме с милиметрова точност всяка подробност от обшивката на един от най-отдалечените кораби, който се намираше поне на 10 км от нас.

След няколко часа открихме как можем да излетим. Да излетим, но накъде?! А и не бяхме убедени, че ще можем успешно да се приземим някъде, макар, че явно кораба можеше автоматично да го направи - управляваше го мощен компютър. Но да общуваме с него на този етап бе невъзможно - трябваше ни добър лингвист, който да преведе тези неясни символи. Все пак след няколко часа компютърните ми умения дадоха резултат - вече можехме да общуваме с компютъра на най-елементарно ниво. Получихме триизмерно изображение на звездата и планетната система на която се намирахме - звезда от същия звезден клас като Слънцето, но само с 5 планети. Ние се намирахме на 3-тата планета, която доколкото можах да преценя, бе малко по-голяма от Земята, но вероятно с по-малка плътност от нея, защото се чувствахме поне с 30 процента по-леки - следователно гравитацията ѝ беше по-слаба. Получихме и карта на галактиката, но тъй като никой от нас не беше специалист по астрономия, тя нищо не ни говореше. След като обсъдихме всички "за и против", все пак решихме да излетим и да разгледаме тази планета. Космодромът се намираше приблизително на екватора на планетата.

Издигнахме се на около 10 км височина и започнахме сравнително бавно - с около 1000 км в час да летим в посока еквивалентна на земния запад. Преминахме над по-високи и по-ниски възвишения и след около 300 км полетяхме над океан. Не видяхме никакви следи от цивилизация - пътища, селища, сгради, далекопроводи или нещо подобно. Нямаше и никакви признаци на какъвто и да е живот - животни или птици. Възвишенията бяха голи, ако не се смята жалкото подобие на уродлива растителност - храсти от тръни с променлив цвят - от бледожълт до виолетов. Според картата на компютъра след около 2000 км имаше друг континент или по-скоро остров с големината на Австралия. Увеличихме скоростта до около 5000 км в час, тъй като в океана нямаше нищо интересно за наблюдение. Когато в далечината се появи бреговата ивица отново намалихме скоростта.

Тук явно се усещаше наличието на цивилизация. Само на 100 до 200 метра от брега имаше огромна метална конструкция с формата на решетка, която се простираше по дължината на цялото крайбрежие, докъдето стигаше обзорът. Компютърът подаде някаква серия импулси, плавно намали скоростта и корабът увисна неподвижно над тази “решетка”. Опитах се да го накарам да продължи, но без успех - нещо го спираше.

ГЛАВА 4

В следващия момент от решетката избухна виолетова светкавица и... загубих съзнание. Когато се свестих, бяхме отново в залата пред прозрачния пулт за управление. До мен видях Престън с угрижено изражение. Нещо определено не беше наред - вместо тишината, във въздуха виеше някакъв особен вид сирена, каквато никога досега не бях чувал.

- Къде изчезна, Престън? Какво по дяволите става? - изкрещя Саундърс.

- После ще ви обясня, шефе. Открих какво представлява, и как работи БАРИЕРАТА...

- Как?

- Там е работата, че вече не знам... Тази информация бе изтрита от паметта ми... Помня само, че има нещо общо с жените... с нашите майки... Явно не е трябвало да я научавам... Нещо повече - ние вече сме "Персона нон грата", и трябва веднага да се махнем оттук! - Престън посочи един красив дисплей, който бе на ръката му вместо часовник. Той отброяваше времето в обратен ред и показваше малко повече от 15 минути...

Хукнахме към изхода - по пътеката мигаха жълти светещи стрелки. На бегом пресякохме коридора, минахме през стъклената и металната врати и задъхани влязохме в асансьора. Престън, който можеше да пилотира абсолютно всичко, което лети, вероятно дори и космически кораб, веднага стартира хеликоптера, и след около 10 минути кацнахме на борда на самолетоносача "Айзенхауер". Когато брояча на ръката му отброи последната секунда и угасна, около острова се появи невероятно красиво сияние, подобно на северното - във всички цветове на дъгата. Но нямаше време да му се насладим - то, заедно с целия остров просто... изчезна... Там, където допреди малко имаше суша, сега кипеше, все още вълнувайки се в огромен водовъртеж, Тихият океан...

Топ Фейсбук обсег

МК©2018, Варна

Автор: Марио Кроненберг
Facebook: facebook.com/Kronenberg111
http://kronenberg.wikifoundry.com/