Един перфектен ден

Вторник, 19 Май 2043, Лондон

Саймън бавно се събуди. Беше сънувал някакъв кошмар, но не помнеше нищо. Всичко му беше замъглено. Усети сухота в устата си. Малко плашещо бе, че не усещаше крайниците си...

Отвори очи - стаята първоначално му се стори огромна, след това постепенно придоби нормалните си размери... Нормална болнична стая - около 18 кв. м., с две легла, но второто бе празно. Щорите бяха спуснати, но навън грееше слънце.

Постепенно усещанията му се завърнаха. Размърда първо пръстите на краката си, след това на ръцете, които обаче бяха странно изтръпнали. С усилие на волята вдигна дясната си ръка и натисна червеното копче на висящото над него дистанционно.

След не повече от 30 секунди в стаята влязоха един лекар и една сестра. Лекарят бе висок възрастен мъж с прошарена коса и почти бяла брада, а сестрата - младо момиче с красива усмивка. И двамата изглеждаха искрено щастливи, че той се е събудил. Лекарят му премери бързо пулса и записа нещо в таблета си.

- Здравейте, мистър Редгрейв! Аз съм доктор Смит. Как се чувствате?

- Здравейте! Хм, странно... Защо така трудно движа ръцете си? Какво се е случило с мен?

- Преживяхте тежка катастрофа, главата ви бе сериозно наранена.

Саймън отново с усилие на волята опипа главата си и установи, че горната ѝ част е бинтована.

- Каква катастрофа, нищо не си спомням?...

- Кое е последното нещо, което помните?

- Хм... Закусих препечени филийки с бекон, пих кафе... и се качих в колата си... Мисля, че беше, както всеки ден, около 8:30... След това нищо не помня...

- Именно - на излизане от гаража Ви е ударил камион... По някаква причина Системата Ви за Безопасност е била изключена. Колата Ви е смачкана до неузнаваемост, цяло чудо е, че сте оцеляли и освен няколко натъртвания и раната на главата, сте невредим! Явно новите, обгръщащи като сфера купето въздушни възглавници, си заслужават парите!

- Аз ли съм виновен за катастрофата?

- Сега не се притеснявайте за това - още се разследва, но вероятно вината е Ваша... Застраховката ще плати щетите по камиона, той е бил на автопилот и без шофьор.

- Коя е тази болница?

- "Уудфорд" - малка частна клиника, само на две преки от Вашата къща. Понеже сме най-близо, ние първи пристигнахме на местопроизшествието.

- Благодаря Ви! Кога ще мога да се прибера?

- Ще останете поне още един - два дни при нас под наблюдение - преживели сте тежко мозъчно сътресение и утре ще направим някои тестове, за да се уверим, че няма трайни увреждания. А сега си почивайте!

- Колко време съм бил в безсъзнание?

- Около 8 часа, сега е... - лекарят погледна часовника си - ...16:45. Гладен ли сте? Но не Ви съветвам да ядете днес каквото и да било...

- Не, жаден съм...

Сестрата му подаде една чаша с жълт на цвят сок и сламка. Вкусът му обаче бе странно непознат.

- Само още един въпрос - искате ли да съобщим на някой за случилото се с Вас? - лекарят погледна към таблета си - Според Единната Система за Безопасност живеете сам, не сте обвързан, нямате братя и сестри, родителите Ви са починали и единственият човек, който е в списъка за уведомяване, е вашият приятел Майкъл Айвънхоу, който обаче в момента е в САЩ... Опитахме се да се свържем с него, но телефонът му е изключен....

- А моята фирма?

- Те са уведомени, че директорът им е в болница, сър. Секретарката Ви в момента пътува насам. Всичките Ви ангажименти са отложени за неопределено време... А сега поспете още малко...

Саймън затвори очи и потъна отново в някаква полудрямка. Имаше чувството, че се гмурна дълбоко в морето - постепенно около него притъмняваше и стана по-хладно. Събуди го нежно докосване - когато топлата ръка на Мери, неговата секретарка, го погали по китката.

- Саймън, събудете се! Как сте? Боже, как се притесних... Но изглеждате добре, някак подмладен! - каза тя с усмивка.

Той я погледна - отново трудно фокусира образа ѝ. Личеше си, че е плакала...

- Добре съм, Мери! Не се притеснявай, ще се оправя... Какво казахте на японците?

- Че сте катастрофирал, сър. Те проявиха разбиране, ще обсъдят уловията за договора с Джон - вашия заместник и фирмения адвокат, но нищо няма да се подписва, докато не се оправите. Те, Джон и цялата фирма Ви изпращат много поздрави и пожелания за бързо оздравяване!

- Благодаря ти, Мери! Успокой се и се прибери в къщи!

- Донесох Ви цветя, плодове, плодов сок, някои неща за личен тоалет и един костюм от гардероба в кабинета Ви. Имате ли нужда от нещо друго?

Чак сега Саймън забеляза разкошния букет в огромна ваза със стъклен похлупак до леглото му. Мери знаеше, че шефа ѝ обича цветята, но е алергичен към тях. Усмихна ѝ се с благодарност и леко стисна ръката ѝ.

Сряда, 20 Май 2043, Лондон

Саймън отвори очи и този път за негова изненада стаята изглеждаше нормално. Чувстваше се странно лек и пъргав. Изправи се в леглото, след това стана от него и влезе в тоалетната. Опита се да уринира, но имаше само няколко капки. Не си спомняше да е уринирал предния ден, бельото му бе сухо и чисто... Или някой го бе преоблякъл докато спи, или... хм - невъзможно е да не ходиш по малка нужда 24 часа... Взе си по навик един контрастен душ. Избърса запотеното огледало, посегна машинално към самобръсначката, погледна се и... се сепна... Беше гладко обръснат, опипа се - огледалото не лъжеше... "Изглежда някой ме е обръснал, докато спя" - помисли си - "Хм, обслужването на тази частна клиника е на ниво..." Обърна се към вратата, но нещо го върна обратно към огледалото. Погледна се отново и не повярва на очите си - кожата му бе гладка, почти без никакви бръчки и най-важното - нямаше ги омразните торбички под очите! Изглеждаше на не повече от 30 г., а всъщност бе на 55...

Свалиха му бинтовете от главата, заведоха го в една лаборатория и му направиха скенер на мозъка, след което му дадоха таблет, и го помолиха да направи специален тест за хора, преживели травма на главата. Задачите бяха прости в началото, но постепенно станаха все по-трудни. Той ги реши всичките с лекота за невероятно кратко време - даже сам не разбра как - на последните със сложни геометрични фигури, решението идваше автоматично в главата му за част от секундата и... беше сигурен, че е правилно...

След около час доктор Смит с усмивка му съобщи, че всичко е наред и може да се прибира в къщи - таксито вече го чакало. Саймън му благодари, освободи таксито и реши да походи пеша - клиниката бе само на около 500 м от тях.

Времето беше чудесно за Лондон - слънцето грееше и бе поне 24°. Вдишваше дълбоко с пълни гърди свежия въздух в скъпото, елитно, чисто и идеално поддържано Лондонско предградие, в което живееше. Прииска му се да потича - което отдавна не бе правил, защото имаше тежка астма. Чак сега осъзна, че нямаше и помен от задухът, който периодично го мъчеше и нищо не помагаше... А нормално в края на Май цъфтежът на растенията го алергизираше допълнително...

Затича се към къщата си и спринтира до входната врата. Възрастната му съседка - мисис Бъроуз, го изгледа учудено, когато профуча покрай нея. Успя само да ѝ кимне с глава. Дори и като студент не бе тичал с такава скорост, а най-странното бе, че изобщо не се задъха, погледна часовник си - пулсът му бе 66 удара... "Не може да бъде!" - помисли си и го обзе някакъв страх - "Това е просто невъзможно, да не би да сънувам?" Ощипа се, удари си плесница - усещанията му бяха малко притъпени, но все пак ги усети...

Слезе във фитнес залата в сутерена. Направи няколко упражнения на гладиатора, но бяха като детска игра. Увеличи тежестите 1,5 след това 2 пъти и пак не усети никакво усилие. Увеличи ги до максимума - никакъв ефект... Сложи си часовника - пулс 68 удара! Чувстваше се като Супермен... Странно беше също, че не изпитваше никакъв глад. А не бе ял нищо около 30 часа... Изпи една студена бира и вкусът ѝ го изненада. Явно бе забравил какъв е вкусът на любимата му карамелена бира.

Обади се на Мери, че след малко ще дойде във фирмата. Изкара Ягуара от гаража, бе покрит със лек слой прах - вече повече от месец караше само новия Мерцедес, който сам си подари за 55-тия си рожен ден. Не обичаше да кара в автоматичен режим - настрои спортно каране, но все пак не пропусна да провери дали Системата за Безопасност е включена. Стигна за рекордно кратко време до Фирмата, отказа се от услугите на асансьора и на един дъх изкачи трите етажа до собствения си офис.

Мери искрено се зарадва, когато го видя - не беше тайна за никой, че е влюбена в шефа си. Тя веднага се обади на Джон, и той след няколко минути влезе в кабинета. Разказа му за срещата с японците, обсъдиха забавянето на прототипа и цифрите в договора, и накрая се съгласиха, че са оптимистични, но напълно реални.

Неусетно бе станало 17 часа. Огромният як ирландец му пожела приятна вечер, стисна ръката му силно, както винаги, но този път това мечешко ръкостискане изобщо не го притесни. Нещо повече, той му отвърна, и свикналият на вяла реакция Джон направи учудена гримаса и се ухили доволно. Саймън се усмихна на Мери и я освободи. Качи се в колата и пое към вкъщи. Но не му се прибраше - на това чудесно време да си затворен в дома си, беше грехота. Върна се в центъра. Разходи се в Хайд Парк, пак му се тичаше, но щеше да изглежда смешно, тичащ в костюма на Армани. "Хм, май трябва да си купя бягаща пътечка!" - усмихна се наум. Два часа по-късно се прибра.

Поръча си вечеря от любимия му тайландски ресторант - не беше гладен, направи го по-скоро по навик. Хапна малко - отново се изненада от вкуса на храната - явно мозъчното сътресение по някакъв начин бе изтрило всичките му вкусови спомени... Изгледа един нов филм, доста хвален от критиците, но не му направи никакво впечатление, имаше чувството, че той е писал сценария - знаеше точно какво и кога ще се случи. След това си взе душ и си легна - и за негова изненада заспа веднага! Обикновено го мъчеше безсъние и повече от час не можеше да заспи, въпреки, че си лягаше в малките часове...

Четвъртък, 21 Май 2043, Лондон

Събуди го видеофона в 7:30. Беше доктор Смит.

- Здравейте мистър Редгрейв! Извинявайте за ранното обаждане! Искам да Ви помоля да минете през клиниката - съжалявам, но трябва да направите още един тест. След един час удобно ли е?

- Няма проблем, докторе. Аз също имам няколко въпроса към вас.

Саймън закуси - отново по навик, не изпитваше никакъв глад. След около час бе в клиниката. Този път докторът го заведе в сутерена, помоли го да седне на един стол, подобен на зъболекарски, заобиколен от странни машини, каквито Саймън никога не беше виждал. След това сложи на главата му един шлем, написа нещо в таблета си и... той изведнъж започна да се вижда отстрани... Всичките му сетива, освен зрението и слуха изчезнаха. Тялото му на стола беше странно отпуснато - изглеждаше буквално като кукла или като... труп... Доктор Смит се обърна към мястото, откъдето Саймън наблюдаваше тялото си, и се ухили направо зловещо... За първи път той осъзна, че доктор Смит е доста подходящ за ролята на Мефистофел...

- Съжалявам, мистър Редгрейв - време е да научите истината! Като джентълмен Ви дължа поне едно обяснение! За съжаление преди два дни Вие загинахте в тази катастрофа... Но с помощта на моята, хм, за съжаление все още нелицензирана апаратура, успяхме да свалим по-голямата част от информацията, съхранена в мозъчната ви кора и да прехвърлим съзнанието Ви в този андроид, направен по ваш образ и подобие. Той, между другото, ни е подарък от вашата японска конкурентна фирма. Сега те разполагат с цялото ваше "ноухау"...

Но това, разбира се, не е мой проблем, а вече не е и ваш... Важното е, че бяхте от полза за прогреса! Гордейте се с това - моята апаратура ще осигури на човечеството нещо, за което винаги е мечтало - практическо БЕЗСМЪРТИЕ! Експериментът за прехвърляне на човешко съзнание беше успешен! Никак не ми се искаше да ви изключвам, но се налага - това бе част от договора ми с японците. За мен е малка утеха, че нямате никакви близки, които да тъжат за Вас...

Не ми благодарете за денят, който преживяхте вчера - подмладен и в перфектно здраве! Вие си го заслужихте напълно! Той е подарък от мен! Сбогом, мистър Редгрейв!

Всичко потъмня и се разми пред очите му - Саймън бавно се разтвори в безкрайността...

Editor Recommended
Препоръчана от редактор

 

МК©2017, София

Автор: Марио Кроненберг
Facebook: facebook.com/Kronenberg111
http://kronenberg.wikifoundry.com/