Племеницата на Ванга за събитията в Странджа: „На тази манипулация трябва да се сложи край!“

ПРЕДИ 35 ГОДИНИ МОЯТА ЛЕЛЯ ВАНГА МЕ
ИЗПРАТИ НА ЕДНО МЯСТО В СТРАНДЖА ПЛАНИНА,
където с още неколцина души преживяхме събитие, необяснимо с днешните познания и човешка логика. Оттогава аз непрекъснато пиша за това преживяване. Има го и в десетте ми книги и в многобройни публикации в печата. Разказвам от първо лице като свидетел, пряк участник и причината да се организира т. нар. “експедиция” в Странджа планина. Правя го не толкова заради сензацията, колкото да съхраня истината в изреченото от Ванга и да опиша нашите действия в търсене на тази истина. Съзнавам,че нося голяма отговорност.
ВАНГА МНОГО РЯДКО ДОВЕРЯВАШЕ ГОЛЕМИТЕ ТАЙНИ,
защото виждаше “какво има отвън и вътре в човека” и видяното явно я караше да бъде предпазлива и пестелива на думи. Фактът, че избра именно мен и ме дари със своето доверие (роднинството ми с нея не ни даваше никакви привилегии), ме задължава да го оправдая не само по морални причини: ние и без това не разбрахме защо беше нужно присъствието на Ванга между нас и не осмислихме познанието, което ни донесе; не разгадахме пророчествата й… Но ще дойде ден, нали ”няма нищо тайно, което да не стане явно”, когато ще се появят истински изследователи, въоръжени със знания, с висок морал и съзнание, които ще стъпят на Вангините указания и ще разгадаят тайната на Странджа планина. Вярвам в това, както вярваше и Ванга.
Нашата задача явно е била само да видим, да се уверим и да дадем гласност на това познание. Дотук са стигали силите и възможностите ни. Не случайно духовните знания са скрити и се дават на малцина избраници на земята, които са извисили съзнанието си до висотата на тези знания. Не случайно и Библията предупреждава: ”Не хвърляйте бисери на свинете!” Но в далечната 1981 г.беше немислимо да тръгна сама по планината, без средства и без разрешение на съответните държавни органи – Странджа е граничен район, да търся доказателства на казаното ми от Ванга. Така стигнах до отдел ”Културно наследство” към тогавашния Комитет за култура, с ръководител покойният Кръстьо Мутафчиев, икономист по образование, който прегърна идеята и за кратко време организирахме експедицията. Бяхме само няколко души и между нас нямаше нито историци, нито археолози. По-късно дойдоха за кратко време, един след друг, двама млади историци, които обаче гледаха скептично на цялата работа и присъствието им беше повече от формално. Ние имахме само изреченото от Ванга, голям ентусиазъм, висок авантюристичен дух и познания по древна история от общата ни култура. Така “екипирани”тръгнахме за Странджа. И естествено нищо не открихме, освен че намерихме мястото, описано от Ванга. Това беше нашият, повече от скромен принос.
НО КАКВО СТАНА ПОСЛЕ, СЛЕД ЕКСПЕДИЦИЯТА?
Някои от участниците подходиха към познанието, дадено ни от Ванга, рационално и по нашенски: без да са наясно за какво става дума, без да разбират информацията, която имахме, без да имат нужните исторически и археологически познания, но с тайната надежда да спечелят от тази работа. Започнаха да огласяват и да си приписват несъществуващи заслуги за някакво голямо “откритие” в Странджа планина, което съществуваше само във въображението им. Нещо повече: омаловажаваше се ролята на Ванга до обикновен консултант, въпреки че тя беше първопричината за всичко случило се, преиначаваха се думите й или й се приписваха чужди.
В печата и в книги даже се появиха сензационни заглавия за открито светилище на египетската богиня Бастет в Странджа, за някаква гробница, която притежава знания за Земята и космоса и още куп такива небивалици, които се бяха родили в главата на Кръстьо Мутафчиев по време на последващия му дългогодишен престой в затвора заради злоупотреби с държавни средства и участие в незаконна търговия зад граница с антични предмети. Ако знаех тогава в какво е участвал, никога не бих отишла нито при него, нито в службата му, за да искам съдействие за организиране на експедиция. Но всичко това се разбра по-късно, когато го арестуваха и осъдиха. Дано Бог да му прости всичките измислици, с които изопачи казаното от Ванга и подведе и изкуши много хора да повярват в несъществувашите му открития.
Помня, че много се ядосвах на тези публикации и непрекъснато пишех опровержения. Каква Бастет, какви жезли, какви извънземни материи? Ванга никога не е споменавала такова нещо, в речника й въобще пък нямаше думата “извънземен”? Откъде дойде това? Обвиних в пресата Мутафчиев заради непочтеното му отношение и завинаги го зачеркнах от живота си. Но виждам,че наследството, което остави и до днес дава плодове. Продължават да излизат публикации за археологическото богатство на Странджа, позоваващи се на “откритието” на Мутафчиев и неговите “доказателства”, които всеки може да прочете в популярните книжки по история.
НА ТАЗИ МАНИПУЛАЦИЯ ТРЯБВА ДА СЕ СЛОЖИ КРАЙ.
Всеки знае,че територията на България е много богата на археологически находки, но и на духовни богатства, които ще бъдат открити в нужното време и от нужните хора. От нас, днешните българи, се иска само да съхраняваме грижливо и почтено дадената ни информация, за да я предадем нататък, докато достигне в определеното време. Тук дребните сметки за облаги и материални богатства не важат. Остава голямата отговорност на всеки свидетел на познание, защото бъдещето не прощава и ”въздава всекиму според делата му”.
И за да не бъда обвинена в пристрастие или злонамереност във всичко по-горе написано, ще се защитя, като припомня накратко истината за отиването ни в Странджа и какво се случи там…

ЯНУАРИ, 1981 Г.
Както е известно, при Ванга идваха всякакви хора. Идваха и иманяри, които носеха пръст от различни местности или омачкани карти и искаха Ванга да им каже къде има закопани съкровища. Ванга не обичаше да разговаря с такива хора и винаги ги отпращаше с възмущение, защото искаха да станат богати, без да са се трудили.
В началото на 1981 г. при майка ми на Рупите беше дошъл един възрастен човек с молба да му ходатайства да се види с Ванга. Мъжът казал, че иска да разговаря за нещо важно и показал на майка ми един омачкан лист хартия, на който били нарисувани някакви писмени знаци и криволичещи линии като на географска карта. Майка ми веднага се досетила, че това е иманяр, който ще пита Ванга дали на тази карта има обозначено съкровище и къде се намира. Тя добре знаеше, че Ванга не приема такива хора, но понеже човекът беше дошъл отдалече и за да не си отиде съвсем без нищо, изведнъж я чух да му казва, че дъщеря й /т.е. аз/ е завършила турска филология и може да погледне тези знаци, за да ги разчете. Като всяка майка, много ме беше надценила.
Майка ми ме извика и аз излязох на двора. Времето беше необичайно топло и слънчево за януари, затова седнахме с мъжа отвън на пейката пред Вангината къщичка. Той отново ми разказа как носил тази карта в София, но никой от “професорите” не можал да разчете знаците, даже му казали, че това са глупости, защото не приличат на никое писмо, което да им е познато. И понеже професорите не успели да прочетат картата, беше дошъл при Ванга – тя да му я “прочете”. Подаде ми да видя какво представлява: на смачкания лист хартия бяха написани, по-точно много несръчно преписвани, десетина реда с някакви йероглифни знаци. На пръв поглед имаха някаква прилика с арабското писмо, но между тях бяха изписани и знаци, наподобяващи геометрични фигури. Над знаците бяха нарисувани като от детска ръка криволичещи линии, които според моя събеседник трябваше да представляват карта. Естествено, нито един знак или черта не ми говореха нищо. Изпитах досада. Не само защото се провалих като преводач, но и защото никога не съм вярвала на иманярски легенди.
Чудех се как да се измъкна от разговора и да си отида, когато чух Ванга да ме вика в стаята си. Както всички незрящи хора, тя имаше изключително развит остър слух и беше чула разговора ни на пейката. Помогнах й да се облече и тя извика възрастния човек. Няма да описвам наново разказа на човека, но Ванга му каза, че първо тази карта не е вярна, защото е преписвана от много хора и отпреди много години и почти няма нищо общо с оригинала; след това му обясни, че в тези знаци и линии няма обяснения за никакви съкровища и той напразно е бил толкова път, за да дойде на Рупите; накрая му предложи да отиде и да си направи една баня в минералната вода и после да си тръгне;поиска докато се къпе да остави “картата” при нея.Човекът излезе.
Когато останахме сами, Ванга ми нареди да намеря някакъв прозрачен лист хартия и да прекопирам картата. Стори ми се малко нередно, но Ванга ми каза: ”Иманярите са хора подозрителни и този човек никога няма да ти даде да препишеш листа, въпреки че на него няма да му послужи за нищо. И на теб няма да ти послужи, но тази “карта” е знак да поговорим за нещо сериозно, което е свързано с теб.”
ПРЕРИСУВАХ ЗНАЦИТЕ НА ЕДИН ПРОЗРАЧЕН ЛИСТ ХАРТИЯ
от кутия с бонбони и заминах с майка ми до Петрич, защото трябваше да направим някои покупки. Докато пазарувахме, забравих за срещата с човека, защото и без това мислех, че е някаква измислица.
Следобяд, когато се върнахме на Рупите, Ванга ме извика. Разпита ме къде сме ходили и какво сме пазарували, а след това изведнъж пак ме попита какво мисля за иманярската карта. Казах й, че това е някаква глупост, за която е излишно да говорим. Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време и после изведнъж каза: “Да, ама не е глупост! Тук става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята. Тези знаци и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете.И тук не става дума за скрито съкровище,а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана от вътрешната страна на каменен ковчег, направен от черен гранит, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди ходини. Дори и да намерят този саркофаг, няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света – две хиляди години преди нашето време и две хиляди години след него.
Този саркофаг е скрит по нашите земи от хора, които са дошли по вода от Египет. Вървели са камили. Имало е роби, войници и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат надълбоко и зарит с огромно количество пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е запечатана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност.”
СЛУШАХ СМАЯНА И ПРОСТО НЕ ВЯРВАХ НА УШИТЕ СИ.
Възможно ли е да има такова чудо – неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямах никаква причина да не вярвам на казаното от Ванга, но това, което чух, надминаваше и най-големите фантазии.
Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги-специалисти и преводачи, но те всички установиха, че тези знаци не могат да бъдат разчетени и всичко нарисувано представлява някаква измислица.
Аз бях съгласна с тях и реших повече да не се занимавам с тази история.
След около два месеца отново отидох да се видя с Ванга на Рупите. Водихме обичайния разговор между роднини – кой къде е ходил, какво е правил, какво е работил… По едно време Ванга ме попита дали си спомням за картата и дали съм я показала на специалисти в София. Усетих, че темата й е интересна, затова и разказах подробно какво се е случило. Тя ме изслуша внимателно и изрече: ”Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не му е дошло времето!” Съжалих за това, защото докато разисквахме с колеги в София, се почувствахме много ентусиазирани от казаното от Ванга и въпреки че не бяхме археолози и нямахме нужните познания, бяхме готови да организираме археологическа експедиция, стига да знаем къде да отидем.
Докато разговаряхме с Ванга, дойдоха други наши роднини и прекъснахме темата. Тя започна да приказва с тях, но аз почувствах, че е някак напрегната, като че ли се заслушва в нещо, а под спуснатите й клепачи очите й се движеха насам-натам, все едно наблюдава някаква картина.
Когато отново останахме сами, Ванга отново подхвана предишната тема. Изведнъж, след кратко мълчание, започна много бавно да ми описва с подробности някаква планинска местност и поляна. Имах чувството, че самата тя е там и ми разказва в детайли за всичко, което вижда: не убягнаха от вниманието й нито растенията, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки, реката… След това спомена, че на поляната има голяма скала и че трябва да отидем на това място на 5 май. Когато я попитах защо точно на тази дата, тя отговори лаконично: ”Заради небесните тела – трябва да гледате първите лъчи на слънцето и луната.” /Запомнила съм тази дата много добре, защото това е рождения ми ден!/
Накрая Ванга уточни, че ми говори за планината Странджа, която се намира в югоизточната част на страната, на границата ни с Турция.
Когато се върнах в София се събрахме петима души – колеги и решихме да отидем на посоченото от Ванга място. Наистина, както тя по-рано заяви, така наречената “карта“ не ни свърши никаква работа, защото ние не разбрахме въобще какво пише в нея. Информацията ни идваше единствено от разказа на Ванга.

БЯХМЕ В ПЛАНИНАТА ОЩЕ НА 4 МАЙ.
Приличахме на следотърсачи, които търсят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите скоро ме измори, а и не бях сигурна какво точно търсим, затова няколко пъти предложих да се откажем и да се върнем в Малко Търново, откъдето всъщност започна нашата експедиция. Колегите ми обаче, бяха по -упорити и към обяд открихме поляната със скалата. Ванга толкова точно ми я беше описала, че беше невъзможно да я сбъркаме и да не я открием.
Разпънахме палатка, оставихме връхните си дрехи и храната и огледахме внимателно цялата околност. Не забелязахме нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето планински треви, из чистия въздух се носеха пеперуди и мушици, над нас трептяха листата на големи широколистни дървета.
Следобяд небето неочаквано потъмня и заваля проливен дъжд. Скрихме се под клоните на дърветата, но след час всички бяхме мокри до кости. Намокриха ни се и връхните дрехи и храната, защото палатката не можа да спре силните струи дъжд. Валя повече от два часа. След това дъждът спря внезапно, но небето си остана облачно. Запалихме буен огън, за да се изсушим и да се подготвяме да слезем в хотела в града. Докато говорехме и прибирахме багажа, взе да се стъмва. Тогава колегите предложиха да не се прибираме, а да останем край огъня до сутринта. Да си призная откровено, идеята не ми хареса. Намирахме се в планина на най-високата й част откъм българска страна. Малко по-нагоре минаваше границата ни с Турция. Около нас нямаше жив човек, нямаше никакво селище, само гъста гора и още по-гъста тъмнина, в която вероятно бродеха диви животни. Не по-малк страшна беше и тишината, която се нарушаваше само от шума на листата на дърветата. Най-сигурното място беше до огъня и аз гледах да не се отделям от него, след като се съгласих с колегите да останем в планината. Продължавах да мисля, че решението ни не е много правилно, защото през цялата нощ небето остана облачно, не се появи нито една звезда и аз съвсем не бях сигурна, че на другата сутрин – 5 май, ще видим първите слънчеви лъчи, както ми препоръча Ванга.
ПОЧТИ ПРЕЗ ЦЯЛАТА НОЩ БОДЪРСТВУВАХМЕ ОКОЛО ОГЪНЯ
и разговаряхме за какво ли не. Някъде преди зазоряване неусетно съм задрямала, така както седях край жаравата. Когато се разсъних, видях, че небето се е изчистило от облаците и всеки момент трябва да се появят слънчевите лъчи.
Станахме и петимата,отидохме на поляната и застанахме пред скалата, която се извисяваше на южната й страна. Не знам защо, застанахме точно пред нея, стана някак естествено. Това беше скалата, за която ми спомена Ванга, затова ние я огледахме предишния ден. Като скален материал не се отличаваше от другите скали наоколо. Беше висока около 3 м, със заострен връх и широка основа. Северната й страна, която гледаше към поляната, беше гладка и по форма приличаше на равнобедрен триъгълник. На горния й край забелязахме много отдавна издълбани три “соларни” кръга, с диаметър около 20 см – един горе и два под него на равни разстояния, които сякаш образуваха втори малък триъгълник, повтарящ формата на скалата.
Стояхме на поляната срещу нея и я гледахме, но около половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе малко по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях последователно от дясно на ляво и да описва светлинен триъгълник. Беше много впечатляващо. Наблюдавахме тази игра на светлинния лъч около 20 минути, след което цялата стена на скалата беше огряна от слънцето.
През целия ден се чудехме дали е случайна тази игра на светлинния лъч или сме свидетели на някакво природно явление, но фактът, че Ванга ми беше казала на тази дата да наблюдаваме слънчевите и лунни лъчи и че наистина се случваше нещо, ни изпълваше с голяма възбуда и необяснимо вълнение от предстоящото.
Почти целия ден прекарахме на поляната около скалата в очакване на вечерта. Следобяд се повтори картината от предишния ден. Както беше слънчево, за много кратко време небето потъмня и рукна пороен дъжд. Отново се измокрихме до кости. Около 5-6 часа следобяд дъждът спря, но небето остана облачно и тъмно. Започна да се стъмва. Ние отново застанахме пред скалата, на 2-3 метра от нея, но нямахме голяма надежда, че облаците ще се разнесат и ще можем да видим нещо. Но с падането на мрака облаците започнаха да се разчистват бързо и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
БЕШЕ ОКОЛО 21 ЧАСА.
Навсякъде около нас беше съвсем тъмно. Лъчът докосна върха на скалата, после слезе малко по-надолу, докосна соларните кръгове и започна да очертава светлинен триъгълник. Колко време сме наблюдавали, н езнам. Може би 15-20 минути, колкото сутринта. След това лъчът изчезна. Ние, петимата бяхме толкова впечатлени, че продължавахме да стоим пред скалата в непрогледния мрак и никой не смееше да наруши тишината.
И ТОГАВА СЕ СЛУЧИ НЕЩО, КОЕТО ЩЕ ПОМНЯ ЦЯЛ ЖИВОТ,
ЗАЩОТО НАДМИНАВА И НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЧУДЕСА….
Северната страна на скалата, пред която стояхме, изведнъж светна някак отвътре, като екран на телевизор. Открои се съвсем ясно на фона на тъмнината в светлосив цвят. И миг след това, в открояващо се бяло се появиха две фигури… Бяха големи, изглеждаха триизмерни, а не плоски и заемаха цялата площ на скалата. Гледахме се, както се казва, ”очи в очи” и ни делеше не повече от 2-3 м разстояние. Имах чувството, че всеки момент ще се отлепят от скалата и ще тръгнат към нас.
Мисля си, че каквото и да преживея занапред, едва ли ще изпадна повторно в състоянието, в което се намирахме тогава. Очите ми виждаха нещо, което разумът ми категорично отказваше да приеме. Напрежението беше толкова голямо, че в един момент мозъкът ми изключи и изпаднах в някакво вцепенение. Нищо не усещах. Имах само очи, които попиваха всички детайли на стоящите пред нас фигури. Толкова добре съм ги запомнила, че сякаш и сега ги виждам пред себе си…
Бяха фигури на мъже. Единият, който стоеше прав от лявата страна на скалата спрямо нас, беше много възрастен, заприлича ми на библейски старец – така, както художниците рисуват Мойсей. Имаше бяла, спусната до раменете коса и бяла брада. Облечен беше в дълга бяла роба. Лявата му ръка беше спусната покрай тялото, а дясната беше протегната към нас. В дланта си държеше нещо кръгло, като топка, като уред…
По-вдясно и по-горе, почти до върха на скалата се виждаше втората фигура. На мен ми заприлича на фараон, според представата, която тогава имах за древните египетски царе. Изглеждаше млад. Седеше на трон, но това не е много точно. По-скоро беше нещо като изящен стол с лека конструкция, с тънки крака и с облегалки за ръцете. Противно на моите представи фараонът не беше кръстосал ръцете с царските отличия пред гърдите си, а ги беше поставил на облегалките на стола. Краката му – плътно един до друг, бяха спуснати пред него. На главата си имаше коронаили нещо подобно – представляваше някакъв конус, разширяващ се от главата нагоре.
И КОЛКОТО И ДА Е НЕВЕРОЯТНО, ФИГУРИТЕ НЕ МИ СЕ ВИДЯХА СТРАШНИ.
Имаха сериозни, но нормални изражения и симпатични лица.
Изображенията стояха на скалата около 20 минути – достатъчно време, за да ги разгледаме добре и да ги запомним. След това скалата”угасна”, стана отново тъмна и всичко се покри с непрогледна тъмнина.
Когато се посъвзехме, се втурнахме към палатката, събрахме си светкавично вещите и без да говорим, заслизахме по пътечката към града, като си светехме само с едно фенерче. Движехме се като насън и не усещахме, че клоните на храстите и дърветата ни драскат по лицата и ръцете. Когато забелязахме първите светлини на града, започнахме да се отпускаме и да се успокояваме. В хотела вече можехме и да говорим.
Какво беше това чудо? Масова психоза или нещо друго? Ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала. Ванга не ми каза, че ще наблюдаваме фигури. Каза ми само да внимаваме за лъчите на слънцето и луната.
Поради роднинството ми с Ванга човек може да допусне, че аз съм повлияна от нея и ми се привиждат разни изображения. Но ние бяхме петима души – различни по години, по образование, с нормална психика – дано не са ме лъгали, и останалите ме уверяваха, че са наблюдавали това, което съм видяла и аз. Това как да го обясним? И защо Ванга ни изпрати на това място? Чии са тези изображения и защо се появиха?
На другия ден потеглихме за София с натежали от въпроси и емоции глави. Веднага отидох на Рупите да разкажа на Ванга за видяното. Беше й много интересно, но не ми каза нищо повече, не направи никакъв коментар.
Поведението й ми се струваше странно, след като тя ме изпрати на това вълнуващо приключение.
МНОГО ПРИЯТЕЛИ МЕ ПИТАТ ЗАЩО ТОЧНО МЕН ИЗПРАТИ ВАНГА В СТРАНДЖА?
И аз често се питах на какво ли дължа тази голяма привилегия? Сега мога да отговоря: Ванга ме изпрати да наблюдавам едно необяснимо явление, за да мога после да го опиша подробно и така да остане като свидетелство за видяното и преживяното. Явно е разчитала на това, че ще запомня картината, която ще видя, и ще разкажа за нея коректно и вярно – все пак като нейна племенница, аз бях по-устойчива на “чудеса” от останалите в групата.
Решихме да поканим нужните специалисти и да се върнем отново на мястото. Докато организирахме новата експедиция, ние, неспециалистите, четяхме книги по древна история, а Кръстьо Мутафчиев направо стана “новатор”. От картата, която ми даде Ванга и аз прерисувах на прозрачна хартия, той по памет, защото копието беше у мен, я рисуваше, после прегъваше някоя част и я копираше под индиго. Така се получаваха две огледални части на някаква геометрична фигура. Беше направил цяла колекция от такива”чертежи”. После ги видях публикувани като приложения в книгата му “Хомо сапиенс за хомо сапиенс” под наименованието “Ребусът”, а читателите се дивяха на “космическите му кораби” и на невероятните му познания. Жалка работа! Затова и втора експедиция не ни беше дадена от небето. По време на подготовката й, през м.юли, почина Людмила Живкова, тогавашна председателка на Комитета за култура, която знаеше за нашите издирвания и не ни пречеше. След нейната смърт начинанието рухна. През м. август отидохме отново в Странджа, след като получих подкрепата за разкопки и техника от близката мина на Стамен Стаменов, министър на тогавашното Министерство на минералните ресурси, но още щом пристигнахме в Малко Търново, разбрахме, че докато сме пътували, е починал и министърът – експедицията ни завърши съвсем безславно. Появи се отнякъде проф. Александър Фол, който тогава отговаряше за археологическите разкопките в този регион и просто ни изгони. А после, след като се върнахме в София, арестуваха Мутафчиев и запечатаха отдела му. От голямото разочарование и омерзение, които ме обзеха, след като разбрах за какво става дума, един ден събрах всичките си записки от Странджа, дневника, който водех, картата, струпах ги на купчина на балкона и ги запалих. Дори пепел не остана от тях. ”Каквото е дадено на царя, не е дадено на гол Хасан!”
АКО ТЕГЛИМ ЧЕРТАТА СЛЕД ВСИЧКО СЛУЧИЛО СЕ, СЕ ПОЛУЧАВА СЛЕДНОТО:
намерихме местността,която Ванга ни описа, наблюдавахме едно необяснимо явление на скалата и изкопахме една голяма дупка пред нея. Но сега и тя не съществува. Благодарение на изявленията на моите колеги по експедиция, че под скалата има големи съкровища, иманярите са разкопали цялата околност и са изравнили всичко със земята.
След това изречение трябва да напиша “край”, както се пише в пиесите и да спусна завесата. Но нека това да я краят на мита за “откритието” на Мишкова нива в Странджа планина. Нека това да е краят на лековерните и поддаващите се на манипулации читатели. Нека да е урок за всички ни! Планината Странджа наистина крие големи древни тайни и един ден те ще бъдат разгадани от истински сериозни учени и специалисти. За себе си нямам никакво съмнение, че ще стане така, защото помня какво ми каза Ванга: ”Дойде времето на чудесата и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. Ще бъдат разгадани много тайни!”
Автор: Красимира Стоянова
Редактор: Orion
Източник: socbg.com

Свързани статии

Be the first to comment

Вашият коментар