Последния час – втора, последна част

Рамон видя падането на статуята със собствените си очи! Той буквално зейна, пред умопомрачителната гледка. До преди минута, тази величествена фигура се извисяваше над града така, сякаш нищо не е в състояние да я събори, а миг по-късно от нея нямаше и следа. И сякаш никога не бе съществувала. Замисли се, че това вероятно ще предизвика най-малкото спад в туризма. Не е тайна за никого, че една от основните причини туристите да посещават Рио е именно величествената статуя на Исус Спасителя. Без нея, отливът на туристи щеше да е осезаем. Загубите за икономиката щяха да са пагубни! И сега, на фона на цялото това бедствие, нима е възможно Рио отново да се възстанови и да бъде толкова прекрасен в близко бъдеще, какъвто Рамон го познаваше от дете? Възможно ли бе изобщо?
- Г-н Ферейра! – задъхано връхлетя в стаята неговата секретарка. - Случило се е нещо ужасно! Обявиха бедствено положение! Боже мой, има жертви! Страшно много жертви!
Рамон се обърна рязко към нея, изтръгнат от мислите си и за първи път забеляза, че на челото й има огромна пулсираща вена. Изглеждаше толкова изплашена, че бледото й лице сега имаше почти прозрачна кожа, толкова бледа изглеждаше на фона на светлините в студиото.

- Обадиха се току-що от кризисния щаб към правителството и наредиха незабавно да се евакуираме! Имаме точно един час! Наредиха да се качим на покрива на сградата, където ще ни чака военен хеликоптер, който ще ни превози до един от бункерите за евакуация при спешни ситуации!

Рамон стоеше безмълвен. Опитваше се да си обясни всичко това. Та, едва преди няколко часа всичко беше както обикновено. Абсолютно нищо не вещаеше подобен развой на събитията.
Как да спре предаването си просто така? Никога не бе отсъствал! Дори с настинка, той винаги водеше предаването си. Как изведнъж след толкова години, щеше да съобщи на слушателите си, че днес шоуто няма да продължи... Секретарката го изтръгна от мислите му отново, като хвана ръката му и леко я разтресе.
- Г-н Ферейра, моля ви! Не си заслужава да оставате сам тук! Знам, че ви е трудно, че не можете току-така да спрете шоуто, но моля ви! Просто елате с мен. Заради мен! Страх ме е сама! Не бих могла да се придвижа да покрива на сградата, сам самичка. Не ме оставяйте!

На лицето й бе изписан такъв страх и ужас... За миг, Рамон забрави и шоуто си и всичко останало. По дяволите, разбира се, че нямаше да я остави сама. Та тя бе неговата дясна ръка вече толкова години. А и надали някой слушаше радио в момент, като този! Но дължеше на слушателите си за пореден път истината.

- Облечи се колкото можеш по-добре! Аз ще вляза в студиото само, за да съобщя на слушателите за евакуацията. Както и... Че няма да има шоу, докато не бъдем сигурни, че е безопасно да се върнем на работа. Хайде! Отиди да се облечеш и моля те приготви ми скиорското ми яке, то е в съблекалнята. Отдавна трябваше да си го прибера у дома, но след като го бях забравил преди време, след химическото чистене, така и не го прибрах. Е, ето, че днес ще ми послужи. Отивай, Тамара! - тонът му не търпеше възражения.

Жената излезе на бегом. Знаеше, че нямат много време! Имаха един час. Последен час, ако искаха да се спасят от катастрофата! Никой не гарантираше, че бурята няма да се повтори.

Вече седнал пред пулта, Рамон намали музиката и включи микрофона.

- Скъпи приятели, - изрече унило, трудно ми е да ви съобщя това, но вероятно онези от Вас, които са в Рио в момента и сами виждат, какво се случва навън. Времето е обезумяло. От гражданска защита съобщават за изключително много жертви. Бюлетина им се обновява на всеки тридесет минути. Моля всеки от вас, който слуша в момента, отправете се към възможно най-високия покрив на сграда, вижте дали ще намерите други хора там, за да може по-лесно да бъдете забелязани от военните. С хеликоптери, те ще извозват хората към безопасните евакуационни бункери! Ако можете да помогнете на някого в беда, не се колебайте! Но, на първо място спасете себе си! Защото може да ви е непосилно да се погрижите за другиго, освен за себе си. Не бива да се обвинявате за нещо, което не е във вашите ръце. Съберете всичките си сили. Облечете се топло, и се качете на възможно най-високата сграда, която е близо до вас. В никакъв случай не бива да пренебрегвате обявеното бедствено положение! Това не е шега! След малко ще превключим към честотата на националното радио, което ще предава на всеки 30 минути за обстановката и последните новини. Радиото ще работи още осем часа! След това, колегата новинар също ще бъде евакуиран и единствено запис на събитията ще продължи да се чува в ефира. За съжаление, нашето шоу приключва тук. Не знам, дали ще продължи някога, дали изобщо ще можем да се върнем в Рио де Жанейро... Кога? И по какъв начин ще продължи животът ни, оттук нататък. Но знайте, че съм благодарен, за всяка минута, докато водех това предаване, че вие и аз бяхме едно семейство! Благодаря Ви! Искрено ваш – Рамон Ферейра!

Младият мъж, изключи микрофона. Превключи на честота на националното радио, което съобщаваше, макар и със смущения всяка по-важна информация.

Излезе във фоайето и пое скиорското яке, което Тамара услужливо му подаде.
Хвана двете й ръце и я погледна в очите.

- Благодаря ти за всяка секунда, в която бе до мен! Без теб, нямаше да бъде същото. За мен е чест, че човек като теб, бе дясната ми ръка, Тами! - прегърна я с топлина, безкористно. По братски. Тя не каза нищо, защото плачеше... Тихичко, кротко... Безсилно.

Хвана я за ръка и двамата мълчаливо се запътиха към стълбището, което водеше към покрива. Трябваше да изкачат десет етажа пеша. Асансьорите не работеха вече повече от час. Освен тях, в сградата вече нямаше никого. Тишината, с изключение на звука от бушуващия вятър навън, бе оглушителна. Последния час, беляза най-голмямата трагедия, сполетявала този величествен град! Вече бе официално съобщено от правителството, че до момента за безследно изчезнали са обявени пет милиона жители! Просто се бяха изпарили! Гражданска защита не намираше останки, дори във вече отводнените сгради. Сякаш водата, като цунами бе погълнала толкова много хора. Никой не знаеше какво се бе случило с толкова много народ. Това не бе статистика. Това бяха фактите! Светът наблюдаваше потресено новините, на световните новинарски канали. Модерните безпилотни дронове им позволяваха да прелитат над Рио де Жанейро, след като бурята почти отшумя. Гледките бяха потресаващи! Неописуем ужас, който нито една държава не бе преживявала в мирно време! Трагедия, която намали човешката популация толкова рязко, че възможните щети за икономиката, а и загубата за човешкия род, исторически щеше тепърва да се описва! Едно бе сигурно. Рио де Жанейро вече не съществуваше. Той бе заличен от географските карти!

Апокалипис, невиждан досега се разигра буквално пред очите на хората по света. И за първи път, световни лидери признаха публично, че са безсилни пред природните катаклизми от такъв размер! Че нито една държава не е реално подготвена за сценарий от подобен мащаб!

Няколко държави, вече бяха изпратили хуманитарна помощ, както и техника, за разчистване на улиците, хеликоптери, военна апаратура за откриване на оцелели под развалините.

Но, нищо от това нямаше значение. Рио де Жанейро се превърна в масова гробница.

Нямаше и помен от величествено красивия град. Навсякъде тънеше разруха, мръсотия, печал... След като вълната от поройния дъжд бе заляла града и отмина, след себе си остави единствено погром. Неописуеми щети. Армагедон бе факт!

Рамон и Тамара вече бяха на последният етаж. Рамон отвори вратата, водеща към покрива на сградата и с облекчение двамата видяха хеликоптера, който ги очаква, а вътре вече бяха евакуирани голяма част от колегите им, които работеха в част от офисите, в сградата. Един военен се приближи към тях и подаде ръка на Тамара, като Рамон също я подкрепяше. Качиха я на хеликоптера, след това военния помогна и на Рамон, затръшна вратата на хеликоптера и даде знак, на пилота, че може да излети. Самия той се втурна обратно в сградата, вероятно за да търси още оцелели.

В хеликоптера имаше поне двадесет човека. Всички те се познаваха. Всеки от тях изпита някакво тайно задоволство от факта, че са се спасили. Хеликоптерът се отдели от земята и излетя. Тамара трепереше. Рамон интуитивно я гушна и тя просто заспа. Бе капнала от умора.

Не е лесно да изкачиш почти на бегом десет етажа, като преди това трескаво си тичал четири часа, между офисите в сградата, за да се информираш за всичко случващо се в момента.

А и времето допълнително усложни всичко. Навсякъде бе мокро, кално, бе пълно с отломки, счупени стъкла и какви ли не предмети, които затрудняваха придвижването. Сградата, в която се помещаваше радиото, също не бе подмината от стихията. Огромна част от стъклената фасада липсваше. Вътре в сградата връхлетя част от бурята, която носеше със себе си всяко нещо, което се изпречеше на пътя й. Първите пет етажа бяха изцяло под вода, след като огромната вълна предизвикана от проливния и непрекъснат дъжд, превзе града.

Истинско цунами, от дъжд и град, свирепия ураган, разрушенията, погубените човешки животи. Накратко така можеше да се опише последния час - Армагедон!

Топ Фейсбук обсег

Часът, в който Рио де Жанейро се превърна в изоставена пустош.
Първа част<<<-

Автор: Sonic - Николай Ненков