Свидетелства за НЛО катастрофа, две години преди случая „Розуел“ – част 2

П: Ти описа „болтовете“ – на какво приличаха?

Р: Да, завиваха се в една посока. Поставят се по един начин и не могат да излязат. Бяха набраздени и бяха вътре в дупките и това всъщност държеше тази подобна на конзола част на панела, който се намираше върху задната стена. „Болтовете“ бяха жълти.

П: Били са жълтеникави? Това щеше да бъде моят следващ въпрос. Какви бяха цветовете там? Какви цветове видяхте?

Р: Жълти. „Болтовете“ бяха жълти. Имаше оцветени в сребристо нишки, които бих сравнил с „ангелска коса“ (вещество, което се разпръсва от летящите НЛО, приличащо на желе или паяжина; също така и златисто стъклено влакно). Нямаше седалки или нещо подобно, абсолютно нищо нямаше. Оборудването или беше изнесено преди това, или е нямало такова. Нямаше никакви измервателни инструменти, часовници, волан, спирачни педали – нищо подобно.

П: Чувала съм, че може това да са обгорени оптични влакна. Сиво ли беше вътре в кораба?

Р: Част от кораба беше по-тъмен на дъното в сравнение с горната част. Светло сиво.

П: Хосе бързаше ли да се махне оттам, защото си е мислел, че могат да го открият или бяхте спокойни, защото знаехте къде са военните и че ще им отнеме време докато се върнат.

Р: Опитахме се да побързаме. Страх ни беше да не ни открият. Спокойни? Сигурно се шегуваш. Не съм бил спокоен оттогава.

П: Все пак това е тежък метал или по-скоро не? Като земен метал ли беше? Не можеш да кажеш. Но подобното на алуминий парче като на опаковката на цигарите е било различно. Откъде се взе това?

Р: Когато катастрофира и за първи път отидохме там, имаше парчета от материал, който приличаше на „ангелска коса“, за която споменах. Използвало се е във времето, когато хората не са имали електричество, за да украсяват техните коледни дръвчета. Материалът беше подобен на ангелска коса. Също така намерих парче лъскав метал.

П: Който се мърдал напред-назад...

Р: За първи път го видях под един камък. Извадих го. Имаше собствено съзнание. Аз го сгъвах, а то се разгъваше, беше някак странно.

П: Колко от тези неща хвърлихте в дупката?

Р: Някои от нещата.

П: Това са нещата, за които наистина съм любопитна.

Р: Това са нещата, до които всички искат да се докопат.

П: Много интересно. Каза, че е имало „собствено съзнание“?

Р: Имах предвид, че ако го деформирам, то си възвръщаше първоначалната форма.

П: Ами, това е много интересно. Говори се, че парчетата от Розуел са такива, майор Джеси Марсел казва, че баща му е донесъл същото в тях. Разпръснал го е по целия кухненски под. Имало е много от него. Да не би да бяха като „I“-образни метални профили?

Р: Дори не знам как изглежда подобен профил.

П: Никога ли не си виждал? Двамата сте влезли вътре, за колко време останахте?

Р: Не си спомням. Не знам. Не за дълго. Ето какво имаше на кораба, когато влязохме вътре. В нашата къща нямаше електричество, когато Коледа наближаваше, украсявахме дървото с пуканки, ледени висулки, станиол и „ангелска коса“. Тогава имахме и няколко нишки от нея, които идваха от разбилия се кораб. Знаеш ли какво е това?

П: Да, знам прекрасно какво е това.

Р: Това е, което имахме. Беше из цялата вътрешност на кораба.

П: Добре. Знам още една такава история и свидетелят ми каза, че тези неща са били изгорени оптични влакна. Защото това е част от механизма на кораба. Та значи сте искали да вземете парче метал?

Р: И го взехме.

П: Когато сте разговаряли като деца изобщо някога дискутирали ли сте тези същества?

Р: Да. Главите им бяха подобни на богомолки (свидетелят употребява думата „campamocha“, което е най-близо до богомолка). Това видяхме.

П: Какво имаш предвид, видели сте ги и те са изглеждали като буболечки?

Р: Да, първоначално ни изглеждаха много грозни. Главите им бяха подобни на богомолки.

П: Можеш ли да го кажеш на английски?

Р: Най-близкия превод е като богомолки.

П: Това ще да е?

Р: Големи, изпъкнали очи... знаеш. Всички ги наричат „сиви“, предполагам, но аз не съм виждал друг път сив извънземен, така че не мога да знам.

П: Но това е могло да бъде нещо съвсем различно.

Р: Имаха големи, изпъкнали очи; не знаем дали са били високи точно 1,20. Това е просто преценка. Метър и двадесет високи и бяха много изтънени, ръцете им бяха като игли. Не знам колко пръста имаха, но изглежда се плъзгаха.

П: Носеха ли някаква екипировка?

Р: Ами или са носели нещо наистина впито, или просто кожата им е такава.

П: Какъв цвят бяха, сиви?

Р: Да, светло сиво.

П: И главите им са били големи? Имам предвид, пропорционално.

Р: Главите им изглеждаха доста големи, подобни на богомолки.

П: Не, не, разбирам. Не, не, защото съм чувала това и преди. Значи, изпъкнала глава и издути очи с нещо като процеп за нос. Може би като деца дори не сте забелязали носа заради огромните очи. Били са изтънени, изтънен означава мършав.

Р: След като съм го видял, значи имам представа как изглежда, но богомолката е добро описание.

П: Казваш, че са се плъзгали вместо да ходят или тичат. Изглеждало е че се „плъзгат“.

Р: Така изглеждаше. Все едно се пренасяха от едно място на друго.

П: Но ти си знаел нещо, в даден момент са се свързали с вас. Каза, че си получил картини.

Р: Да, сигурен съм.

П: Не бих могла да видя очи, освен ако те не ме гледат.

Р: Хосе и аз гледахме кораба от един чифт бинокли. Редувахме се. Той гледаше, но не можехме да им видим директно очите, от това, което си спомням, беше доста далече. Изпитахме истинска скръб, наистина ги съжалявахме, защото можехме да усетим тяхната болка. Изглеждаха като нас, деца.

П: О, добре. Това определено беше интересно, Реме. Нямам думи за това, не мога да го сравня с нищо подобно.

Р: Изглеждаха сякаш бяха ранени.

П: Били са ранени и са знаели, че ви гледат в очите. Нещо друго за теб и Хосе? Говорихте ли за тях изобщо?

Р: Да. Имаш предвид, дали заедно сме ги обсъждали, когато сме били малки? Говорихме за тях, когато бяхме сигурни, че няма никой около нас.

П: Тях, съществата?

P: Да. Дали са говорили с нас?

П: Не, какво каза Хосе за тях? Знам как сте се почувствали заради тях. Какво каза той за тях? И той ли се чувстваше като теб? Съжаляваше ли за тях?

Р: Да, но не колкото мен.

П: Бяхте ли ужасени, когато се загледахте в тях или искахте да се приближите, или те просто ви отвращаваха, или просто съжалявахте за тях, или?...

Р: Обикновено, бих тъгувал за приятели или роднини, ако нещо им се случи, но аз не познавах тези същества. Бяхме любопитни. Те бяха непознати, не знаехме кои са те, но знаехме, че са различни.

П: О, ok. Значи сте усетили емоциите им.

Р: Точно така.

П: О, Боже, усетили сте емоциите им.

Р: А и тези звуци, опитахме се да разберем какво представляват. Отдадохме ги на тях. Идваха от тях.

П: Вероятно точно оттам са идвали. Колко мислиш, че продължи това изживяване със звуците, докато вие стояхте там?

Р: През цялото време, защото те бяха там през цялото време.

П: Което е?

Р: Между половин час и 45 минути.

П: Стояли сте почти 45 мин. близо до тези същества? Не ви ли беше страх?

Р: Да, бяхме уплашени.

П: Но все пак сте останали?

Р: Да, Хосе също беше любопитен. Искаше да им помогне. Да, опитваше се да ме навие да слезем и да им помогнем, а аз се опитвах да го отклоня от тази му мисъл, но все пак бях загрижен.

П: Хосе е бил на път да влезе?

Р: Не знаехме какво са те, кои са те и какво правеха там долу. Нямах добро предчувствие за това.

П: Не сте много сигурни какви чувства сте изпитали от това преживяване... Може би сте били объркани. Това е много време. Имам предвид, че повечето хора ще се уплашат и ще избягат след като са ги видели, но вие сте останали.

Р: Нещо ни задържа там.

П: Нещо ви е задържало там. Може би, защото сте се опитвали да си го изясните?

Р: Да, опитвахме се да си го изясним. В крайна сметка, трябваше да си тръгнем. Трябваше да се върнем в ранчото.

П: Не сте забелязали някакъв надпис или знаци по облеклото им? Били сте твърде далеч? Видели сте ги да се плъзгат напред-назад и колко казваш, че са били, три или четири?

Р: Да, три или четири.

П: И никой не е чул нищо? Просто се чули този писклив звук? Все пак, кораба им се е разбил.

Р: Районът беше все още задимен и непрогледен.

П: Кой прибра парчето след като го взехте?

Р: Хосе го взе за няколко дни и след това ми го даде, аз го скрих под дъските на склада от другата страна на улицата. Каза ми, че някакви войници са се свързали с баща му и са искали разрешение да претърсят къщата и работилницата му, а той не е искал да го замесва в неприятности.

П: И какво стана?

Р: Те иззеха метал, метеорологични балони и бланки за регистрация за гласуване, които беше съхранявал там. Тогава овчарят, дългогодишен приятел на моя баща, пристигнал в града, за да заведе овцете до кланиците, където ги държали през нощта. На следващия ден ги натоварват във вагони и отпътуват. Всъщност ние отидохме с него до кланиците, където пренощуваха. Приготвяха много хубава супа, присъединихме се към тях за вечеря и след това се прибрахме. На следващият ден, овчарят започна работа в склада и подари на баща ми едно агне. Когато Хосе и аз изтръгнахме онова парче от кораба, нашият сувенир, го кръстихме „Tresoro“. Ние бяхме единствените, които знаехме името му. Преведено означаваше „съкровище“. И така, това беше нашето съкровище. Една сутрин овчарят намина през вкъщи тъкмо, когато привършвахме със закуската. Баща ми си бе вкъщи в отпуска и не бе наясно за нашата строго пазена тайна. Овчарят почуква на вратата. Аз отговорих и той каза: „Мога ли да говоря с баща ти?“ Отвърнах: „Разбира се, заповядай.“ Татко казва: „Влизай Педро, нека изпием по чаша кафе; току-що свършвахме със закуската.“ И така, седим на масата, привършвайки и тогава той казва: „Алехандро... Знаеш ли, ще трябва да напусна това място...“. „Защо?“. „Ами, миналата вечер се събудих и видях тази светлина идваща откъм кладенеца. Тази светлина идваше отвън и аз...“

П: Кой е този човек?

Р: Това е Педро, овчарят.

П: Ok.

Р: Добър приятел на баща ми.

П: Ok и е видял светлина при кладенеца.

Р: До кладенеца и каза: „Погледнах през прозореца и в следващия момент имаше три същества в стаята ми, в моята къща, а вратата е заключена.“ Посочи към пода и каза „Тresoro“, пресъздавайки действията им.

П: Никога не си ми казвал за тази част от историята. Това е невероятно. И какво стана?

Р: Те са сочели натам. Той казва: „Tresoro, отдолу има съкровище.“Тези момчета са правели това, каза Педро. „И взех пушката си и щях да ги застрелям, защото нямаха никаква работа в къщата ми. Взех пушката си, а те бяха изчезнали. Но знаеш ли какво, минаха право през стената. Можеш ли да повярваш на това Алехандро?“ Докато той разказваше сърцето ми щеше да се пръсне и тихичко се молех, не исках да се забърквам в неприятности с баща ми. Той не знаеше нищо за случката в ранчото на Падиля. Баща ми му повярва. Каза на по-големия ми брат Дейв: „Нека отидем и проверим, вземи лопата и лост.“

П: Най-големият брат на кого?

Р: На мен.

П: Твоят. Добре.

Р: И така, той взе лоста (кози крак) и повдигна дъските на пода, слезе долу и попита: „Къде?“ Педро му посочи: „Точно там. Точно в центъра на стаята.“ Аз се молех да не го намерят. Той копаеше в средата и не можа да намери нищо, продължи да копае наоколо с лопатата, но и там нямаше нищо. Той каза: „Няма нищо тук.“, така че те заковаха дъските отново и тогава моя баща каза: „Едва ли някога ще се повтори. Не се притеснявай. Ако се, случи отново, уведоми ме и ще го проверим пак.“ Всички бяха щастливи и това бе края. На следващия ден видях Хосе в пощата и му казах: „Трябва да дойдеш и да вземеш „Tresoro“, защото се случват прекалено много неща.“ Той дойде и занесе „Tresoro“ у тях, оставяйки го заедно с някои други неща под неговата къща. По онова време имахме пространство под сградите заради наводненията. Хосе постави „Tresoro“ в някакви кутии под къщата им и си стоеше там до 1963 г., когато се върна отново след като се беше преместил в Калифорния. Той се премести в Калифорния в края на 1954 г. През 1963 г. той се върна, за да поправи вятърната мелница, след като вече беше купил някои части втора употреба. Пазачът беше изпил доста и на Хосе му било трудно да го намери. Хосе реши да занесе всички кутии вкъщи и да ги остави на тавана на своя гараж в Калифорния. В повечето от кутиите имаше стари чинии, бутилки, странни документи, писма, списания и непотребни боклуци и така си останаха до 2001-2002 г. Тогава срещнах сина му в интернет, а той ми каза, че името на баща му е Хосе и е родом от Сан Антонио. Обадих му се, напомняйки му за младежките ни години и откритието на обект, който имаше формата на авокадо, разбил се в ранчото, докато бяхме малки деца и оглеждахме за крава, която е готова да роди теле. Попитах го: „Как по дяволите кръстихме онова парче, което взехме от кораба? Del Oro, Socorro. Ааа,Tresoro. Да, това беше! Tresoro.“ Хосе каза: „Знаеш ли какво? На бас, че е още там, на покрива. Минало е толкова много време, че бях забравил за него. Изчакай да огледам и да видя дали ще го намеря.“

П: Същото парче, което си спомняш, абсолютно същото? Ok.

Р: Да. Tresoro. Намери го и ми го изпрати по куриер.

П: Изпратил ти го е, защото си го искал, нали?

Р: Да. Исках да го изследвам.

П: Как така вие двамата се събрахте, за обсъждате отминалите ви преживявания?

Р: Аз започнах да го проучвам, исках да разбера.

П: Ok, значи 1994 г., повече от 10 години?

Р: Трябваше да намеря Хосе. След като го открих, всичко започна да излиза.

П: Кога намери Хосе?

Р: Моят проблем беше, че се опитвах да събера всичко отново когато...

П: Но през коя година намери Хосе?

Р: През 2002-ра. След неговата операция. Претърпя сърдечна операция. Така че, инициативата беше изцяло моя. Всъщност, бях отишъл с едни момчета до Калифорния и... Да, живеехме в Калифорния. Мисля че беше през юли. Едно от първите неща, които исках да направя след като се пенсионирам е да направя нашето родословно дърво и използвах интернет, като по случайност срещнах човек с фамилия Падиля. Започнахме да общуваме и го попитах кой е баща му, а той каза Джо и това, че е роден в Сан Антонио, а аз му казах, че сме били приятели.

П: Колко голям беше Сан Антонио?

Р: Съществуваха шест първоначални фамилии. Населението не беше толкова голямо, между 50 и 75 души в района.

П: А спомняш ли си годината, когато това се случи?

Р: Краят на 2001-ва или началото на 2002 г.

П: След всичките тези години, най-накрая си успял да се свържеш с другото малко момче, което е било на онзи хълм. Ти си бил на 7, а той на 9, свързали сте се и сте обменили спомени.

Р: Да.

П: Каза, че той ти е казал нещо много важно, когато си му се обадил.

Р: Попита ме дали съм споменал какво сме открили на някой от семейството. И ако съм, каква е била тяхната реакция? Аз му казах, че не са ми повярвали. Той каза, че имал същия проблем.

П: Значи ми казваш, че жена ти Джини не ти е вярвала, докато ти не си осъществил визуален контакт и тогава всичко се променило?

Р: Точно така.

П: И след това ти е помогнала много в това търсене?
Р: Да.
П: За хората, които са искали описание, много бързо, си направил модел на кораба.

Р: Да. Това е репродукция на кораба и дупката, която беше там.

П: Изглежда, че дупката е причинена от експлозия, отворена е отвсякъде на различни парченца. Не прилича на изчистена дупка.

Р: Не. При опита да пресъздадем какво се бе случило с прелитащия кораб стигнахме до извода, че повредата е дошла от радарна или радиокула, с големина около 15 метра. А кулата е имала нещо подобно на вятърно захранване. Генерирало е електричеството за светлината, която е подавала. Говорейки с много инженери, стигнахме до версията, че минавайки близо до кулата, апарата може да е бил засегнат от светкавица, която е ударила кулата. Тъй като кулата е била заземена, електричеството отива в земята. Ако корабът не е заземен и попадне по средата, някои негови части могат да изгорят.

П: Добре, по-късно взимаш други парчета метал по-време на разчистването на терена, но парчето, което си изследвал напоследък няма ли много балончета по него, като че ли е подлагано на топлинна обработка?

Р: Мисля че му казват EMT-топлина. Много висока топлина, която разтапя, толкова силна, че да може да разтопи това.

П: Какво ни кара да мислим, че това парче, което има неравности и малки окръжности, е с извънземен произход? Давал ли си го за анализ?

Р: Точно това парче има въглеродни влакна, така че, ако забелязваш, въпреки че се топи има останали стопилки около него. Прехвърля топлината от едната страна на другата. И това предотвратява разтапянето му.

П: Като проводник?

Р: Подобно на покритието, което използват при космическите капсули.

П: Значи си го дал за анализ и си запазил информацията?

Р: Да.

П: Но това е намерено в района, а не е парчето, което Хосе е взел от панела. Онова парче е със значителен размер. И тази пукнатина е приличала на описаното в книгата на „Денят след Розуел“, където полковник Корсо е описал пукнатината като форми, които приличат на малки смачкани насекоми и това е на страница 45. Описва вътрешния механизъм от анализа на това парче. Така всъщност изглежда през електронния микроскоп нали?

Р: Да.

П: Онова, което е било на панела. Ти разпозна това, което полковник Корсо казва: „Те бяха като окръжност.“ И са изглеждали така, както той каза: „животинки, които бяха размазани“, и имаш всичко това в анализите. Сега има друго парче, за което всички говорят, което бих се радвала самата аз да видя. Това е парчето, което изглеждаше като алуминиево фолио, приличащо на вътрешността на цигарите Филип Морис. Можеш ли да опишеш това парче или какво направи с него?

Р: Ами, когато за първи път тръгнахме към мястото, то беше под една скала, видях го да блести, движейки се нагоре-надолу и го извадих. Сгъвах го и го разгъвах, а то се връщаше в нормалната си форма. Днес го наричат „помнещ метал“, но по това време ние не знаехме какво е това. Взех го и си го сложих в джоба, занесох го вкъщи и го показах на Хосе, като си поиграхме известно време с него. Имах буркан, в който си пазех няколко индиански монети. Така че го сложих в буркана, а него го сложих в кладенеца. Кладенецът e дупка, около 6 х 6 широка и 2 метра дълбока, а там са разположени цилиндрите на помпите към мелницата. Кладенецът има рамка направена от кедър, за да го предпази от срутване. Сложих я зад една от тези, това беше мястото където си криех някои неща. Стоеше там доста дълго време, докато един ден баща ми се прибра вкъщи в отпуска. Бяхме късметлии, ако се прибереше веднъж в месеца, защото той работеше в Албакърки, в болница за ветерани. Когато се прибра, се опита да поправи мелницата и каза: „Не мога да оправя това нещо (става въпрос за част от мелницата). Може би ти и Хосе може да го вземете и да го заварите.“ Идеята беше да го вземем, да го заварим и да го сложим обратно. Разглобихме го. Говорих с Хосе и с техният пикап отидохме до Сокоро, занесохме го на ковач и го помолихме да го завари. Беше износено. Погледна го и каза, че няма да стане, защото е направено от месинг, а няма как да запои месинг. И така там не свършихме никаква работа. Върнахме се до кладенеца, за да видим какво може да направим. Бяхме го стегнали да не се изхлузва. Бяхме готови да го сложим отново и тогава в момент на отчаяние казах: „Хосе, протегни се зад това парче дърво и там трябва да има един буркан.“ Протегна се и намери буркана. Там беше и малкото парченце подобно на алуминиево фолио, което бяхме открили при мястото на катастрофата. Може би с това щеше да проработи. Взехме го и го увихме около мястото, завързахме краищата здраво, за да не се изплъзне. Взех единия от гаечните ключове, Хосе взе другия и го затегнахме. Върнахме се и пуснахме мелницата и започна да изпомпва малко вода. Беше проработило.

П: Проработи?

Р: Получи се вакуум и изпомпваше вода.

П: Доста изобретателно приложение на извънземен материал.

Р: Ние не знаехме.

П: Знам.

Р: С течение на времето, Хосе си тръгна, а след това и аз, преместих се във Вашингтон, тръгнах на училище, след това се ожених и се задомих. Понякога, родителите ми ни идваха на гости. Един път баща ми дойде сам и остана за една нощувка. Джени му направи агнешки пържоли, това беше любимото му ядене. Докато седяхме на масата, вечеряйки, баща ми се обърна към мен и ми каза: „Реме, не знам дали си спомняш, но сещаш ли се за онзи цилиндър на мелницата, който поправихте? Все още работи. Не знам какво сте му направили.“ Отговорих му, че съм щастлив, че е все още е наред. Не можех да му кажа истинската история, защото не трябваше да я знае.

П: Откъде е дошло парчето ли...

Р: Че това беше някаква напреднала извънземна технология. Никога нямаше да повярва. Нямаше и да повярва, че днес имаме телефони, телефони, които можеш да носиш в джоба. Щеше да е прекалено много за него, за това просто му благодарих и че е било удоволствие да го направя.

П: Твоята история е много важна. Определено е много важна за архивирането и историческото запазване на НЛО феномена като цяло. Всеки познава и използва като един вид маркер това, което се случи в Розуел през 1947 г. Но вече ти казах, че открих документ от Маджестик 12 с Робърт Опенхаймер и Алберт Айнщайн, където те разговарят преди Розуел какво биологически представляват извънземните като същества и са стигнали до заключението, че е имало катастрофи преди Розуел и това е една от тях, защото е поне 2 години преди Розуел. Ако проучим този случай с теб и Хосе, какво би ти се искало да се случи? Как си представяш това, това разкритие, което можеш да предложиш на всеки? Светът? Америка? Младите хора на бъдещето? Как се надяваш да разкриеш това? Защото това е истинска история, вие сте още тук, а се е случило преди много време. Как би искал да продължиш това?

Р: Хосе и аз, а и семействата ни са съгласни, че широката публика трябва да знае за това, а и ние притежаваме парчето. Реално, то не ни принадлежи. Никога не ни е принадлежало. Принадлежи на някой друг.

П: Не са се върнали, за да си го вземат. Не са си го поискали, може би са го оставили като подарък. Това е възможност, защото са могли да си го поискат. От различните истории, които ми разказа, разбирам, че са могли да се върнат и да си го поискат. Така че, какво би искал да направиш?

Р: Мисля, че по един или друг начин, трябва да е на публично място, за да имат хората достъп до него.

П: А как трябва да разкажем твоята история? Как най-добре може да я представим на широката общественост? Какво мислиш?

Р: Ами мисля, че едно от местата трябва да бъде там, където провеждат годишните си конференции. Мисля че това ще свърши работа.

П: А също и твоята книга. Имаш ръкопис на твоята случка и спомените за това, което се е случило. Книгата, която би била като заглавие „Преди Розуел“, а и ти може да помислиш дали има и други парчета.

P: Бихме искали да се върнем и да разкопаем. Наречи го ров или каквото и да е, където някои от войниците хвърляха част от парчетата, а също и ние. С времето, всичко това е било покривано отново и отново и би ни се искало да го изкопаем и да видим дали има парчета, които са останали. Ние мислим, че има такива.

П: Когато хвърляхте парчетата какво ви минаваше през ума? Хвърляхте ли ги някъде, където можете да се върнете и да ги намерите отново?

Р: Да.

П: А защо и войниците ги хвърляха там? Не искаха да ги взимат с тях?

Р: Така мисля. Трябва да е така, все пак на тези войници трябва да им се отдаде заслуженото. Открихме кораба точно 30 дни след бомбените тестове в Тринити. Те са били ограничени до базовия лагер за 90 дни. Не са могли да излизат и да говорят с някого, да изпият едно безалкохолно или каквото и да било. Били са ограничени до този район, докато тестовете не свършат. И след като тестовете приключили ги пуснали. След това се случи катастрофата и трябваше да работят отново, осъществявайки почистването. Това са млади хора, които се възползваха от всяка възможност, за да се социализират с хората там, това сигурно им е бил първият шанс от 90 дни насам.

П: Значи наистина не са искали. С други думи, да почистим това място набързо и да си вземем сладолед или бира, кой го интересува дали някое парче ще остане забравено.

Р: Не мисля, че е имало курс по обучение за разчистване на извънземен кораб. Бяхме във война.

П: Ти дори каза, че не са носили специални костюми, защото такива не са били на разположение.

Р: Те, както и ние, не бяхме наясно, че това е извънземен кораб. Да, това беше преди те да започнат да бъдат внимателни за тези неща. Попитах Хосе за това. Той каза, че сме били много предпазливи. Той каза: „Ние се криехме.“

П: И те дори не са ви забелязали. Но на практика са ви посетили. Посетили са не твоя баща, а бащата на Хосе, за да се уверят че ще се докопат до това, до което са мислели, че той е видял или взел. А и той им е дал някакви части?

Р: Да, но тези военни бяха различни.

П: Защото са искали всички парчета, които са у него. През 1945 г., това се превръща в първия наистина голям НЛО случай. Този случай ще е много важен за цялата НЛО сфера. Очаквам много изследователи да са крайно заинтересовани от това. Разкажи ни по какъв начин семейството ти и децата ти те подкрепят. Те в подкрепа на всичко това ли са?

Р: Да, всички много ни подкрепят в това, което правим.

П: И през последните няколко години сте били наистина напрегнати как да направите всичко това. Имам предвид, че е било в главите ви как да се получи, как да го направите, как да го представите и т.н. Но е нещо, с което сте живели в продължение на 60 години.

Р: Това е много време. Но не е точно така, защото в определена точка във времето, можех да видя, че не е възможно да направим нещата, които искахме, докато бях във Вашингтон, продължавайки с живота си, отглеждайки семейство и т.н. Хосе правеше същото в Калифорния. Така че имаше момент във времето, когато не бяхме концентрирани върху това. Може би все още не сме били готови за него.

П: Не му е било времето. Можеш ли да се сетиш за друга книга освен „Денят след Розуел“ от полковник Корсо, където разпознаваш парчето, описанието му, имало ли е други моменти, в които казваш „сега е времето да се говори“? Знам за книгата на Раян Ууд „Majic eyes only“. Прочетох твоята история вътре, а и беше в радиопредаването на Джеф Ренс. Можем да поговорим за това.

Р: Добре.

П: Как се появи в предаването му?

Р: Когато се върнах от Калифорния и се пенсионирах във Вашингтон, се свързах с Хосе и си говорехме за родословното ни дърво. Започнахме да се събираме и да възстановяваме информация, за това, което бяхме открили в Уолнът Крийк. Хосе ми пращаше информация, която сина му е открил. Имаше статия в един вестник, която беше написана от Бен Мофит, наш приятел с когото ходехме на училище като деца. Статията беше писана преди няколко години. Тя включваше посещение на началното училище в Сан Антонио, където беше разговарял с учителите, а те го информираха за сегашните методи на обучение. Бен все още се сещаше за Дик, Джейн и Пъф, когато четяхме WeeklyReader (училищно списание излизащо от 1928 г. и до днес), за да се информираме за актуалните събития.

П: Звучи все е едно е искал да опише историята на Сан Антонио.

Р: Опитваха се да му покажат употребата на компютрите с образователна цел. В процеса на всичко това, той изброил някои от съучениците си, с които е бил в клас в статията и пропуснал Хосе и мен. Хосе и аз обсъдихме това. Помислихме, че може да се изненада от това, че сме още тук и му звъннах.

П: Забелязал си липсата на вашите имена в неговата статия и си почувствал, че не ви помни.

Р: Затова му звъннах и в момента, в който се представих, той каза: „О, знаеш ли не можах да си спомня твоето име. Затова не го написах.“ И ми се извини. Започнахме да си говорим, той се беше пенсионирал и работеше за вестника. Така разменихме информация, защото имаше някои проекти върху които той работеше. Често ми се обаждаше за моето мнение. При всеки удобен случай, се опитваше да разбере какво друго правя. „Пенсиониран си. Все трябва да правиш нещо.“ Аз му казах: „Работя върху родословието ми.“. „Какво друго?“. „Опитвам се да изследвам този предмет, който открихме при ранчото Падиля, когато бяхме деца.“ Отговорът му беше, че не е навътре в НЛО материята. Няколко седмици по-късно Бен ми се обади, казвайки ми, че иска да направи историята и така започна всичко.

П: Това става през 2002 г. Кога Мофет написа историята?

Р: През 2003 г., мисля.

П: Защото, знаеш ли, прочетох я в Италия. Преобърна ми представите. Не можех да разбера как хората не са я изследвали.

Р: Ами това, което стана е, че не можах да си спомня мястото. Имах зелен пикап, с който знаех, че сме пътували, но не знаех точното разположение, затова отидох до Ню Мексико.

П: Но той призна, че е знаел, въпреки че не е говорел за това.

5
Паола Харис с Реме Бака в щата Вашингтон

Следват фрагменти от телефонен разговор с Хосе Падиля:

П: Ти си този, който всъщност е взел лоста и си откъртил това парче, нали?

Х: Да, аз откъртих парчето от панела.

П: И видя панела, на който стоеше.

Х: Да.

П: Има ли още парчета от този странен метал, който Реме е бе сложил в процепа?

Х: Не, само това, което Реме взе. Беше неговото „Tresoro“, неговото съкровище.

П: Та има ли още от него някъде?

Х: Не мисля.

П: Мога ли да те питам набързо какво си спомняш от това как изглеждаха съществата?

Х: Ами, ние бяхме малки деца по това време. Аз бях само 90 см. висок, а те бяха малко по-ниски от мен. И подобно на светло сиви на цвят.

П: Помниш ли дали са гледали директно към вас?

Х: Не знам дали са гледали директно към нас. Знам че се движеха напред-назад квичейки.

П: Това наистина е интересно описание, защото Реме каза, че изглеждало, че са пискали от болка.

Х: Мисля, че бяха ранени. Помня това, защото исках да отида да им помогна и...

П: Тогава си бил на 9 години, нали?

Х: Да.

П: Но сте имали 3 дни в които да ходите и да се връщате там.

Х: Имахме два дни.

П: О, два дни.

Х: Имахме цяла седмица след това, когато го почистиха.

П: Имали сте цяла седмица?

Х: Ходехме с конете дотам.

П: А видяха ли ви? Не ви видяха, нали?

Х: Промъквахме се добре, все пак си познавам територията.

П: Значи сте видели че и войниците хвърлят разни неща в тази канавка, така ли?

Х: Да това, което не искаха да натоварят, предполагам тези неща бяха прекалено много.

П: Благодаря, че изкарвате тази история наяве, а все пак това е вашата история, а моята работа е да направя интервюто. Ще направя всичко възможно да запиша дума по дума от това, което ми казахте. Благодаря ви много, че го правите.

Х: Радвам се да помогна.

П: Благодаря ви за показанията и че потвърдихте катастрофата в Сан Антонио през 1945 г.

Редактор: Orion

В статията са използвани изображения от Интернет с илюстративна цел.
Инфо: parallelreality-bg.com